Тъкачеството - когато битът се превърне в шедьовър

Обновена на: 
9 ноември 2020

За да се потопим в традициите, облеклото и бита от миналото на прадедите ни е достатъчно да посетим някой от архитектурно-етнографските комплекси у нас. Познатият двор покрит с калдаръм, асма, сияйно зелени чемшири и чешма, с постоянно течаща вода, омайва поколенията. Мислено се пренасяме в атмосферата на автентичната българска къща.

Влизайки, като че ли, най-голямо впечатление правят ръчно тъканите черги и китениците с уникалните си краски и декорации, различни за всеки дом. Освен че придава уют, домашното тъкачество е съществен дял от народната жилищна култура. Във всяка къща е има тъкачен стан, а занаятът се е предава от поколение на поколение, в кръга на семейството.

Тъкачеството е занаят, който се занимава с изработката на битови тъкани, платове, постели, килими и черги. Материалите, с които тъкачите работят са животински и растителни, като най-често срещани са вълна, козина, памук, коноп и лен. Изработката на тъканите е трудоемък процес, който започва от добива на нишката, до изтъкаване на крайния продукт.

Всяка мома е израствала около стана, докато пристъпи сама към изработването на своя чеиз. Частите от булченските чеизи са най-богатия ресурс, разкриващ изключителното богатство на битовите художествени тъкани. Днес тъкаческата традиция е източник, от който може да се почерпи много за духовния свят на българина по онова време.

От своя страна, тъканите често имат както битова, така и обредна функция. Различават се по това, че изделията използвани в обредните практики са по-богато декорирани. Това са пешкирите, чергите, китениците, възглавниците, а също и месалите за покриване на хляб.

Що е то тъкачество?

Сред суровините, които се използват са вълна, памук, коноп и парцалени изрезки. Първо материалът трябва да се разчепка на дара̀к*, за да се подредят и почистят влакната, от които ще се произведе нишката.

Самият процес на преобразуване на суровината в нишка е ръчен и се нарича предене. Това се е случва с помощта на хурка и вретено, като по-късно техен заместител става чекръка*. След като, нишката е изпредена може да бъде оцветена с растителни или животински багрила.

За самата технология на тъкането се използва стан. Нишките преминават през нѝщелки*, които посредством движение с педали, разменят позициите на съседни нишки. Тя е „носена“ от пособие, наречено совалка. Представлява издължено парче дърво с широка дупка в средата, където стои макара с намотания материал. Совалката се движи напречно през основните нишки, като редува преминавания по ширината на изделието. При всеки курс, нищелките сменят позицията си. За да е плътна и здрава тъканта, след всяко преминаване на совалката направеният ред се сгъстява към предните с помощта на голям гребен (бърдо), който едновременно притиска всички нишки от даден ред към предния.

Тъкачеството през вековете.

Търговията с ленени изделия процъфтява по време на Първата Българска държава. Богатият износ за Византия налага преминаването на тъкачеството от домашни условия към по-организирано производство.

До самия край на Втората Българска държава се изработва лен, предимно за износ, и коноп за домашна употреба. През първите векове на османското робство се изработват платове, както за домашна употреба, така и за турската армия.

Заради несигурната обстановка населението се мести в подбалканските райони. Оформят се занаятчийски центрове в Габрово, Котел, Сливен, Копривщица, Самоков и други. Тъй като, планинският терен не е подходящ за земеделие – тъкачеството процъфтява. Пазарът за изделията на този занаят е голям и така градовете бързо се замогват.

Тъкачеството има различни подразделения. Сред тях изпъкват плантáрство*, абаджѝйство*, гайтанджѝйство*, като особено голям е бил износът на аба и шаяк*. Сливен се оформя като най-големия център, където производството достига 170 000 топа аба годишно. Именно там отваря врати и първата българска фабриката на Добри Желязков.

През втората половина на XIX век се засилва и външната търговия. От България се изнася вълна за Дубровник и Венеция, а най продуктивен е подбалканския регион. Така с напредването на търговията, в по-развитите градове, се появява плат и от Австрия. Предлага се по международните панаири, и като продукт на леката промишленост постепенно измества местното производство. Към края на века, пловдивски търговци започват вноса на промишлени машини от Виена, което спомага за механизацията на процеса. Постепенно този напредък на промишлеността отмества местното ни производство, но то продължава да живее в домовете на хората дори и в годините след Освобождението до началото на XX век.

Речник:

дарáк – (съществително име, мъжки род) машина с валяци, снабдени със зъбци, която се използва за влачене на вълна, памук, лен и др.

чекрък – (съществително име, мъжки род) ръчен уред за усукване на прежда и за предене.

нѝщелка – (съществително име, женски род, мн. нѝщелки) част от тъкачен стан, която мести нагоре и надолу нишките.

плантáрство – (мн. няма, ср. Остар. и диал.) занятие на платнар, поминък на платнар. „Всеки майстор притежава по 4-5 стана и изработва дневно по 2 топа платно.“ - Ив. Унджиев, ВЛ, 22.

абаджѝйство – (мн. няма, ср.) Занятие и поминък на абаджия. Вид занаят, при който се изработва аба – дебел тепен вълнен плат, използван за производството на мъжки дрехи.

гайтанджѝйство – (мн. няма, ср.) производство на гайтан – плетен вълнен шнур, с който се украсяват традиционните дрехи от аба. Като занаят съпътства абаджийството и терзийството.
шаяк – груб вълнен плат; тънка аба.