Кошничарството – изчезващият занаят в Странджа

Обновена на: 
18 януари 2021

За развитието на кошничарството в Странджа допринасят някои от традиционните занаяти и поминъкът на крайбрежното население като: риболов, лозарство, въглищарство и др., при които кошничарската продукция намира широко приложение. В края на 19 век кошничарството е концентрирано в две селища - Лозенград и Стоилово.

Населението на Стоилово всяка година отсича, обработва и доставя в Лозенград големи количества пръти от леска за производството на кошове. Много стоиловци усвояват занаята от лозенградските кошничари и сами стават майстори. Кошничарството в Стоилово получава силен стимул за развитие след 1912 г., когато се създават по-благоприятни условия за износ на кошничарски произведения по пазарите на цяла Северна Странджа.

В края на 30-те години в Стоилово има 200 домакинства, от които половината се препитават и с кошничарството на кошове и кошници за домакински и стопански нужди. През 1928 г. всички кошничари в Стоилово се обединяват в кошничарската кооперация „Леска“. Тя организира и осигурява продажбата на занаятчийската продукция и освобождава производителите от грижата за търсенето на пазар. В 1940 г. в Стоилово има около 100 кошничари. След 50-те години кошничарството запада бързо. Допреди няколко години в Стоилово се произвеждат в ограничено количество някои кошничарски изделия, но само за домашни нужди.

Нужните инструменти за изработката на кошници са малко на брой – балтия за отсичане на прътите, желязо за разцепване на лесковите пръти или още наричано „цепило“ или „рукан“. То има г-образна форма с рамене 18-20 см всеки, едно от които служи за дръжка, а другото е резец. Дръжката е куха, за да е лека. Острието на резеца е насочено към вътрешната страна. Изработката на кошничарското произведение минава през няколко етапа: първична обработка, опалване, цепене, предялване, плетене.

Освен от леска кошничарите секат и пръти от маждрак, но тях използват само за въглищарски кошове. Насечените пръти се нагряват (опалват) на огън. Опалването става на баджа. Така се нарича дървена, висока около 2 м п-образна конструкция. Прави се от два забити здраво в земята дървени кола с чатал на върха. Свързани са с трети по-къс кол, който е поставен между чаталите на първите два. Опалването става рано сутрин. Опалват се толкова пръти, колкото ще се нацепят веднага. Цепенето става с помощта на желязо. Прътите се цепят по дължина, като се започне от дебелия им край. Един кошничар нацепва деленици, колкото за три рибарски или два въглищарски коша – около 10 пръта. От всеки прът излизат около 10-12 деленици, дълги 2,5 м и широки 0,5 см. Нацепените деленици се предялват (натасват). Предялването продължава докато деленицата се изтъни до 2,5 – 3 мм. Делениците се оформят като тънки ленти, огладени от двете страни, широки от 2 до 10 см и дебели от 2 до 3 мм. Плетенето започва от дъното. Заплитането започва винаги майсторът. Той не го довършва, а го подава на някой от чираците за доплитане. Първо нарежда няколко дълги и по- широки летви (диплици) една до друга. Те оформят продълговатото дъно. Перпендикулярно на тях заплита срещуположно само с върховете други лескови пръчки (дъна). Разделени са така, че от едната страна броят им да е четен, а от другата – нечетен. Техният брой зависи от големината и вида на коша: за сламен кош 6 срещу 5, за въглищарски 8 срещу 7. Рибарските кошове се плетат от десет дъна (без майка), защото дъната им са кръгли. Тъй като плетенето е възможно само при нечетен брой дъна, разцепва (раздвоява) едно от тях, предварително оставено по-широко, за да се получи необходимият му нечетен брой. По този начин се плетат и кошници, панери и други кошничарски изделия с кръгли дъна. Някъде този вид плетка се нарича „казанлъшка“, което подсказва мястото, откъдето прониква в Странджа.

В Лозенград е имало кошничари, които работят само с върбови пръчки. Техните изделия са сравнително по-фино изработени и намират широко приложение в домашния бит предимно на градското население в Южна Странджа.

След Балканската война някои от тези кошничари се установяват в Бургас и десетилетия наред задоволяват градовете по южното Черноморие със свои изделия. Затова има и различни видове кошове. Брашнен кош – голям, с тясно гърло за съхраняване на брашно, отвън е измазан с пръст. Въглищарски кош – голям, без дръжки, за пренасяне на дървени въглища от местата за овъгляване до складовете на морските пристани. Гроздарски кош – с него се разнася грозде за продан по селата. Житен кош – служи за хамбар, съхранява зърното през зимата. Каскел – кошница с похлупак за сушене на ошав. Кошничка за прело – малка, с голяма дъговидна дръжка, която предачката носи мушната на ръка, когато отива на нивата. Боклукчийски кош – има две дръжки и служи за изнасяне на оборската тор. Лъжичник – с форма на продълговата кутия, отворена отгоре. Закрепва се на стената и в него се съхраняват дървени лъжици, вретена и др. Мандраджийска кошница – в нея се поставя сирене за преработка на кашкавал. Панер – за носене даровете на булката по време на сватби и за бране на грозде и царевица. Пашкулен кош – с форма на обърнат пресечен конус, висок е 1,2 м, използва се за носене на пашкули. Рибарски кош – изплита се от повит (тънко като върба растение), служи за ловене на риба. Рибарските кошове са 2 вида: за близки разстояния – подобен на лозарския и за далечни – с формата на дълбок панер с едно или две уши, рибата се нарежда на слоеве и се редува с лед. Отворът на коша се зашива с кеневир и така рибата може да се транспортира на далечни разстояния. Сламен кош – с него зимно време пренасят плявата от плевнята до дома. На една от плоските му страни има дървена дръжка, за да може да се носи на гръб. Хлебен кош – за пазене на хляба, има два вида: с кръгло или правоъгълно дъно, но винаги с капак. Шиник – кошница с вместимост колкото една крина , която се използва за мерене зърното на хармана. Яйчарска кошница – с една дъговидна дръжка. В Странджа днес този занаят е на изчезване.