Медникарството - занаятът завещан от траките

Обновена на: 
15 март 2021

Медникарството или бакърджийството е занаят с традиции още от времената на древните траки, които са били прочути майстори на медта. Медните съдове и украшения запазени до наши дни будят възхищение с богатата си украса и изящни форми.

Бакърджийството достига своят разцвет през Възраждането. На територията на България се оформят няколко бакърджийски центрове във Велико Търново, София, Пловдив, Шумен, Прилеп и Устово.

Красивите медни съдове започват да заемат важно място във всекидневието на българина. По това време започват да се обучават и едни от най-добрите майстори, които са оставили красиво наследство.

Медта е най-мек, най-ковък и най-топлопроводим от всички метали, използвани в народните занаяти. Така той става приложим за красиви съдове, които са в досег с огъня. С изчукване се предава нужната форма на метала за стените и дъното. След това се извършва събирането им в цял съд. Според технологията на изработка, следващите изчуквания след събирането на съда са предвидени за дооформянето и заздравяването му. Често тези изчуквания се извършват с такива чукове и в такова редуване, че се превръщат в част от украсата. Едва след това, ако е необходимо, се извършват другите допълнителни украси. Сечивата с които най-често се обработват красивите медни съдове са мях, мулия, циция, дървени чукове, железни чукове, магаре, калеми.

Бакърджийството, както и повечето занаяти, се е предавало през поколенията, което допринесло за запазване на многогодишните му традиции. Майсторите занаятчии изработвали около 30 вида съдове. Повечето от тях намирали приложение в бита на българите – тенджери, тигани, тави, прибори и др. За религиозни цели били изработвани котлета за светена вода, купи за различни обреди, свещници купели за кръщаване. Голяма част от медникарството съставляват бояджийските и абаджийските казани, а по-късно и казаните за производство на розово масло и ракия. За удължаване на живота на съдовете и предотвратяване на оксидацация, те били калайдисвани, което освен това осигурявало и приятен сребрист блясък.

След 1918 година медникарският занаят губи интерес поради навлизащото и добре развиващо се индустриално производство на медните съдове. По-късно навлиза и производството на емайлирани, алуминиеви, порцеланови и стъклени съдове. Днес този занаят е загуби своето икономическо значение, но въпреки това в България все още има занаятчии, които изработват красиви и изящни съдове предизвиквайки интерес на ценителите на вековните традиции.